Hidden in their dark thoughts
Гласувайте за нас!
Гласувайте за моя сайт в БГ чарт Гласувай за тази страница в Българския ТОП Гласувай за мен в BGTop100.com BGtop
OUR COMMUNITY
Вход

Забравих си паролата!

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 14, на Вто Май 17, 2011 4:29 pm
Latest topics
Чаосвник
Посетители
free counters
Приятели на форума

Рамиел

Предишната тема Следващата тема Go down

Рамиел

Писане by Рамиел on Сря Май 18, 2011 11:16 pm



Обявиха награда за главата ми. Трябваше да изчезна, да се покрия, но аз бях твърде млад и горд. И допуснах грешка.
Фатална грешка.
По това време все още носех родилното си име – Томас Сиймур – и изкарвах прехраната си предимно чрез измами и грабежи. Семейството ми, водено от висши морални идеали, се бе отказало от мен. Или поне по-голямата част от тях.
Моята братовчедка Исадора нито за миг не промени отношението си към мен, когато разбра с какво се занимавам. Носех ù безбройни подаръци, които не можеше да приеме, защото родителите ù бързо щяха да се досетят от къде се е сдобила с тях; карах я да се измъква от къщи посред нощ, за да се срещаме; пълнех главата ù с глупости и съвсем съзнателно се опитвах да я настроя против цялата ни фамилия.
За щастие, Дора притежаваше най-чистото сърце, най-невинният дух и аз не представлявах заплаха за нейният ум.
Но е вярно, че по някакъв начин, отровата ми беше проникнала в нея.
Не зная как се случи, но един ден…

… потънах в мекото тревисто легло, а над главата ми пърхаха какви ли не буболечки. Исадора седеше до мен, обвила коленете си с ръце и пееше. Русите ù букли миришеха на лято, а гласът ù беше в състояние да вдъхна живот на приказките. По някое време ми дотегна това положение, в което се намирахме и се изправих, подпирайки се на лакти. Песента спря. Исадора ме погледна учудено.
- Не харесваш ли как пея, Том? – попита тя. Беше на шестнадесет, аз - на двадесет и три.
- Разбира се, че ми харесва, Дора – казах нежно и ù подадох една маргаритка, току-що откъсната. Тя се засмя и я пое, после я вплете в косата си и я остави там.
- Тогава какво има?
- Просто… - Думите не ми стигаха и аз започнах ядно да късам разни тревички и да ги хвърлям в краката си. Исадора наблюдаваше сцената с тъга в очите.
- Какво има, Том? Можеш да ми кажеш. – Тя постави ръката си върху моята и по този начин прекъсна действията ми.
- До кога ще стоиш с тях?
- Не ми харесва, когато говориш за семейството ни като за чужди хора – каза Дора и знаех, че не ме лъже; наистина я наранявах. – Те не са зли, просто… просто не те разбират.
Поклатих глава, но не исках да споря с нея.
Вместо това взех ръцете ù в своите и я погледнах в очите ù; тези два изумруда, които няма да забравя никога.
- Обичам те – казах, а гласът ми се разтърсваше от пламенността на чувствата ми. – Обичам те и искам да избягаме заедно. Моля те, съгласи се да ме последваш. Ще отидем някъде далеч, където никой не ни познава и не ни грози опасност. Ще имаш всичко, което пожелаеш… Дори… дори ще си хвана почтена работа. Само ела с мен.
Тя отдръпна ръцете си, а очите ù се отклониха смутено от моите.
- Не бива да говориш така.
- Кажи ми, че ме обичаш.
- Томас…
- Кажи ми…
Устната ù потрепери от усилието да сподави напиращия плач.
- Обичам те… Но ние не можем.
Нямаше продължение. Каза го като факт.
Отказвах да се предам.
***
Камъчето изтрака по стъклото на прозореца и след миг нечии силует да се приближава. Исадора, сънена и раздразнена, се появи и ми направи знак да я изчакам. Не минаха и пет минути, когато врата се отвори и тя излезе от там.
- Томас, не можеш да идваш тук! – скара ми се тя, шепнешком. Хвана ме за лакътя и ме задърпа към онази част на градината, към която никоя стая в къщата не предлагаше качествена гледка.
- Съжалявам за днес, не трябваше да те насилвам – казах, а тя видимо омекна. Беше намъкнала някаква бяла роба, която едва покриваше коленете ù и в момента се тресеше от студ.
- Не ти се сърдя, Том, но не бива да рискуваш да те видят. Веднага ще повикат шерифа.
- Не се тревожи за мен. – Забелязах, че в погледа ù има нещо различно; явно доста бе мислила върху думите ми през тези няколко часа, през които бяхме разделени.
Паднах на колене и обхванах нейните с ръце. Тя се засмя.
- Какво правиш?
Вместо да отговоря допрях устни до бялата ù, студена кожа. Цялото ù тяло се стегна. Не беше сигурна какво правя и дали иска да узнава. Продължих нагоре, изправяйки се, докато не достигнах устните ù. Ръката ми започна да повдига края на робата.
Нейното „не”, твърде слабо, твърде немощно, се отрони от устата ù.
Нощта го погълна.


Нощта погълна всички ни. Най-напред нашето дете. Исадора не пожела да избяга с мен. Заяви, че не желае да отгледа детето в обстановка на несигурност и постоянно бягство. Предпочете да бъде намразена от всички – обществото и семейство ù, но не и да замине с мен. Така и не ми прости. Вероятно щеше, някога, след години. Можех да чакам, да бъда търпелив. Но Смъртта не можеше.
Кейт се роди по-рано от очакваното, във ветровит и мрачен ден. Стоях, притаен в храстите, и слушах виковете на Исадора, които идваха от къщата. Чух, когато бебето проплака. Не можах да го подържа. Нямаше време. Вечерта Дора излезе на прозореца, за да ми съобщи, че бебето е момиче и че се казва Кейт. Каза ми, че мога да идвам да я виждам от време на време, но предпочита да не съм наоколо. Не ми каза, че Кейт има недоразвити дробове. Умря два дена по-късно. В съня си. Предполагам, че това трябва да е някаква утеха.
Исадора се превърна в призрак. Косите ù увехнаха, очите ù помръкнаха, усмивката се стопи, а наместо нея вече имаше някаква крива гримаса, която я правеше неузнаваема. Отказваше да говори и да се храни.
Реших, че не може да продължава така. Колкото до мен – аз не чувствах загуба, дори не бях докоснал детето, но ме болеше за Дора. Една вечер отново застанах под прозореца. Започнах да хвърлям камъни, както преди. Започнах да я викам. Исадора не се появи.
По изгрев слънце се отказах. Заспах в един обор наблизо.
Когато се събудих, до мен стигна мълвата за Исадора. Обесила се е през нощ. През цялото време съм чакал мъртвец.

Заминах. Оставих това прокълнато градче, а Исадора бе винаги в мислите ми. Станах Артур Риналди и отново се посветих на измамите. Само че този път бяха по-изпипани, по-деликатни. Спечелих си прозвището Графът и дълго време ме наричаха само така. Имах някакво образование, макар да не беше блестящо, но умът ми явно бе достатъчно ведър, за да възпроизвежда това, което видех у другите. Изградих си репутация на мистериозен и заможен човек, дошъл от неизвестно къде, който обича да харчи парите си по леки жени. Но всичките проститутки на света не можеха да ми помогнат да превъзмогна мъката по Исадора.
И така се стига до момента, в който се сгодих с Иренè д’Анисти. Тя беше още младо, красиво и наивно момиче. Чувах, че е опърничава, затова реших, че е идеална, за да разнообразя ежедневието си. Не можеше да замести Исадора по никакъв начин, но аз и не търсех неин заместител. Търсех нещо, което да ме отвлича от мрачните мисли, а и, честно казано, се забавлявах от мисълта, че подвеждам момичето и цялото му семейство. Те бяха останали с впечатлението, че съм наследник на някаква аристократична фамилия от чужда страна, а аз просто бях спечелил прозвището си, заради лекотата, с която печелех пари от хазарт. Казваха, че мога да си купя титла с толкова пари. Е, аз не го направих. Имаше много по-лесен начин – пускайки слуха от уста на уста. Скоро никой не знаеше със сигурност защо ме наричат така и каква е реалната ми самоличност, камо ли какви имоти притежавам.
Оставих всичко на въображението им.
В деня на сватбата…

… бях прекалено пиян, за да си спомня какво трябва да направя. В леглото ми имаше две червенокоси момичета, които се кискаха глуповато и ме приканваха да се върна при тях.
- Скоро на Графът няма да му е позволено да ни вижда – каза едната закачливо.
- Е, момичета, мисля, че имаме още малко време.
- Мисля, че точно време нямате, Графе – каза другата. – Но ако настоявате…
- Какво искаш да кажеш? – обърках се.
Те се спогледаха развеселено.
- Церемонията е след няколко часа.
- По дяволите – беше единственото, което ми дойде на ум. Разгоних ги грубо и те излязоха намусени. Заоглеждах се панически, но всичко пред погледа ми се виеше, така че дезориентацията ми беше пълна.
Какво пък, рекох си. Не изпитвах нищо по повод предстоящото събитие, така че нямаше защо да се тормозя.
Седнах на леглото и огледах стаята с празен поглед. Дори не бях започнал да се обличам, когато в стаята влетя един от слугите на д’Анисти и, пренебрегвайки обстановката, каза:
- Госпожица Иренè е изчезнала! Трябва да я намерите!
- Как? Избягала ли е? Нима не иска да се омъжи за прочутия Граф? – казах, раздразнен от виковете на прислужника. Той ме изгледа недоумяващо, накрая се отказа да анализира положението и повтори.
- Госпожица Иренè е изчезнала! Някой я е отвлякъл!
***
Идеална сватба се получаваше. Ръцете ми бяха издрани от тръните, през които се провирах в гората. Неусетно се бях отделил от групата и усещах напрежение в мускулите си. Колко ли време я търсехме? Чудех се дали си заслужава. Можех просто да спра и да оставя на някой друг да я намери. Притрябвало ми е да геройствам.
Така и направих.
Студеният камък беше изненадващо удобен. Затворих очи и…
Студенината плъзна по мен. Опитах се да помръдна, но не можах. Светлината се свиваше в малка точица.
Стори ми се, че чувам Иренè… тя казва… че съжалява?


Известен период ми се губи. Дълъг, мъчителен период на… тъмнина… празнота… нищо. Само гласове; влудяващи, непрестанни, шепнещи гласове, които идват от всякъде и от никъде, които шепнат на хиляди езици забравени тайни и което е още по-лошото – твоите собствени.
Чувах Исадора.
Чувах Иренè.
Чувах червенокосите курви.
Чувах Кейт.
И после…
„Ако приемеш да ми служиш, ще те освободя.”
И после…
„Приемам.”

И ето ме сега, посягам към кутията с цигари. Името ми е Рамиел. Може да ти се струва, че не ме познаваш, но грешиш. Твоето подсъзнание ме разпознава в нощните шепоти, в причудливите форми на дима, в сенките… нещо се свива вътре в теб, но ти не можеш да разбереш какво е. Мислиш си: тези черни очи са прекалено дълбоки, за да са човешки.
Мислиш си: усмивката му е прекалено порочна, за да е човешка.
Мислиш си: дали си въобразявам?
Не, приятелю, не.
Защото аз съм Кошмар. Посещавам те вечер в сънищата ти, защото аз самият отдавна не сънувам.

Аз съм кошмар.
Аз съм Кошмарът.
Аз съм Рамиел.






Пътникът,
стъпил на пътеката на Истината,
и застанал в изумление:
тя била гъсто обрасла с трева.
— Хм! — казал той, —
Явно тук отдавна
никой не е ходил.
След това разбрал, че всяка тревичка
е остър нож.
— М-да! — измърморил тогава —
Ще ида на друга пътека.
avatar
Рамиел
Nightmare
Nightmare

Ke$h : 170
Брой мнения : 11

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Рамиел

Писане by Largo on Сря Май 18, 2011 11:26 pm

Добре дошъл ! Добре дошли! Много интересен герой .. :)


when the cats come out
THE BATS COME OUT TO PLAY
avatar
Largo
The Boss .. but without "Hugo" xD
The Boss .. but without

Ke$h : 5757
Брой мнения : 564
Job/hobbies : Sometimes I pretend to be normal. But it gets boring, so I go back do being me ..
Humor : Nothing escapes me .. :]

Вижте профила на потребителя http://dark-thoughts.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите