Piazza d'Italia

by **Софùя** Вто Апр 16, 2013 1:47 pm

От усамотената Гора, където бяхме само двамата, се бях озовала сама в центъра на града. Спомних си уговорката си с Лукас, но той просто не се беше появил и сега обикалях напред и назад сама, загледана надолу към земята. Не бях очаквала такъв вариант, като този той да не се появи и сега бях объркана, изненадана, изплашена, тъжна... и какво ли още не. С една дума, определено не бях в настроение. Започваше да става късно и тъй като отдавна се беше стъмнило, малко по малко мястото беше започнало да се опразва и в момента тук нямаше никой. Дори липсваха минаващи хора, запътили се нанякъде, тъй като по това време на нощта всички или си бяха вкъщи и спяха спокойно, или бяха по дискотеките с поредната чаша алкохол в ръка. Честно казано това не ме интересуваше, но бях готова да се разсейвам с всякакви мисли, само и само да не мисля за ситуацията си в момента. Обикалях напред и назад, без да усещам дори какво правя. Времето беше топло и тъй като нощта беше гореща, бях облечена и съвсем леко. Не, че вампирите усещахме студ, де. Преглътнах, потънала в мислите си и знаех, че няма да издържа още дълго. Накрая реших безразсъдно да вляза във водата, която беше част от фонтана или каквото и да беше това тук. Приличаше на фонтан, тъй като на земята под водата се виждаха светещи лампи, но това ни най малко не ме касаеше. Не ми отне много, за да се събуя и хващайки обувките си в една ръка, стъпих в студената вода. Започнах отново да ходя напред и назад, напред и назад, чакайки... Стъпките ми запращаха пръски вода навсякъде, като стигаха чак дотам, че мокреха бегло дори косата ми, но не ме интересуваше. В момента нищо и никой не ме интересуваше. Отстрани може би изглеждах като поредното пияно момиче. Или поредната луда. Но и от това не ми пукаше... Нищо нямаше значение - особено сега. Знаех, че щях да съм в това състояние, докато сама не се отърся от него и не приема положението, реалността и фактите, но беше минало твърде малко време и все още не успявах да се стегна, въпреки малките жалки опити от време на време тук-таме. Напред и назад... Не спирах да обикалям, без да излизам от водата, когато внезапно усетих две ръце, които обхванаха раменете ми отзад. За момент си позволих да се надявам, че е той и светкавично се обърнах, но пред мен стоеше непознат, който побърза да ме пусне също толкова бързо, колкото и ме беше докоснал първоначално. Надеждата ми умря и лицето ми отново посърна, връщайки ме в досегашното ми състояние с изображението на безразлична маска. Усещайки, че непознатият пред мен не е човек привлече донякъде интереса ми и накрая успях да вдигна поглед, за да срещна неговия, но маската на лицето ми не се измени, нито пък изчезна.

by **Демо Д'Колодиус** Вто Апр 16, 2013 9:53 pm

Вечерта бе хладна и приятна.Бях навлякъл тъмни дънки и риса и по най-бързия начин изхвърчах от бърлогата си.Защото си беше бърлога.Алисън и аз се разделихме за да може тя да се справи със семейството си.Чувствах се като мамино синче, което бива предпазвано от момичето, което харесва или бива привличано.Все още не се бях привързал чак толкова към нея.Отвикнах да се привързвам по този начин след Лусинда и Елизабет станах изключително предпазлив и дръпнат относно тези неща.Вървейки по тъмните улици си мислех за нещата, които ми се случиха напоследък.Убих себеподобен, независимо от факта, че той ще се възроди след няколко стотин години.Бях отлъчен от фениксовите общности и от момента, в които се обрекох да се забърквам с Богове, Деви, Нефилми и Вампири се самоотлъчих от фениксите, които имаха строг канон, който гласеше: ,,НЕ меси кръвта си, с кръв на друго същество."Някога бях уважаван, някога бях нещо в тези среди, чуеха ли името ми хората потръпваха.Ето, че сега говореха за мен като за предател.Стигнах до мястото и макар в късния час видях ,,моето" момиче да си играе във водата.Усмихнах се.Не можех да си я представя да прави нещо толкова детинско, но пък кой знае какво може да и щукнало в главата.Точно когато тя се обърна се приближих напълно безшумно и поставих ръцете си на раменете й, като усетих така познатия ми студ, когато се обърна обаче определено не бе Алисън.Не, че не беше красива, беше и вампир, но просто не беше Алисън.Пуснах я мигновено.Тя бе доста по-ниска от мен и трябваше да наведа глава напълно за да я гледам в очите.Когато ме погледна в очите обаче WoW момиче...изтръпнах.Гледах я няколко секунди така, докато накрая изтърсих най-тъпото нещо, което човек може да се сети.
- Извинявай, че те притесних.-Не откъсвах поглед от очите й, бяха толкова топли...Не бяха като очите на Алисън...имаше нещо различно в тях...нещо слънчево и мило.

by **Софùя** Сря Апр 17, 2013 3:24 pm

Наблюдавах непознатия мълчаливо, най-вече объркана от мислите му. Докато го гледах в очите, навела глава леко нагоре, тъй като той беше по-висок от мен и на свой ред пък беше свел своята, също така наклоних главата си и леко на една страна, опитвайки се да придам смисъл на мислите, които бях чула в главата му преди малко. Феникси, Богове, Деви, Нефилими... Всичко това нямаше особен смисъл за мен, което не ме учудваше, тъй като току що го срещах за първи път, но пък ме объркваше. Не свалях погледа си от неговия и тихо казах
-Няма нищо. Не си ме притеснил. - не и докато се намирах в това полузахласнато, полутъжно, полусковано състояние на тъга, което дори сама не можех точно да определя. Повдигнах леко рамене и тъй като той стоеше извън водата, а аз бях все така стъпила в нея, побързах да изляза. Най-вероятно вече ме беше помислил за луда, или пък пияна. Най-вероятно и двете. Не, че в момента имаше значение... а и очаквах той просто да ме остави, тъй като беше очевидно, че ме обърка с някой, който носеше името на най-добрата ми приятелка, също вампир като мен. Обух се, въпреки факта, че все още бях мокра и седнах на ръба на фонтана, естествено сигурна, че нямаше да се приплъзна назад и да пльосна обратно във водата.
-За едно си прав обаче - не съм Алисън. - за първи път нещо като бегла усмивка премина по устните ми, но бързо изчезна и като повдигнах рамене, добавих несвързано
-За един феникс си забъркан с необичайно много други същества... Мислех, че расата ви се придържа към себеподобните си.
Може и да грешах, но си беше очевидно, че бях в настроение да върша безразсъдни неща и в момента също така и говорех по този начин. Беше необичайно за мен, но и самите обстоятелства тази вечер, в които се намирах, също не бяха нещо обичайно... Бях някак преокупирана с това да се разсейвам, имайки чувството, че всичките тези чувства в противен случай щяха да ме превият на две и тогава със сигурност нямаше да знам как да се справя с тях. Затова просто заключих емоциите, сърцето и същността си за Лукас и се отдадох просто на момента, подпирайки ръцете си от двете си страни на мястото, където бях седнала.

by **Демо Д'Колодиус** Сря Апр 17, 2013 8:02 pm

Нямаше никаква реакция от моя милост.Не нямаше да се забърквам с още едно вампирясало същество.Запалих цигара и започнах да обмислям ситуацията.Една хубава цигара винаги помага за мисленето.Алисън отсъстваше, а нейно място друга вампирка, или съдбата отново ми скрояваше номер, или тя бе тук за да ми предаде някакво съобщение от Али.Продължих мълчаливо да пуша.Очите й...напомняха ми за...за дома, за горещ шоколад, за голям огън, за слънце и усмивки.Стиснах дясната си ръка в юмрук, премахвайки хубавите мисли от главата ми.Дали да я заговоря?Ами ако тя говори за друго момиче?Тя знаеше, че съм феникс, аз знаех, че тя е вампир.Поне това нямаше да крия.Контролирах се напоследък.Избягвах щурите си подпалвания, които ми липсваха.Алисън минаваше бегло през съзнанието ми.Обърнах се към жената, която кротко си гледаше водата.Исках да я попитам толкова много неща, исках отново да се вгледам в очите й, но не направих нищо.Стоях и прехвърлях варианти защо Алисън отсъства и защо това момиче е тук.Тя беше красива - значи си имаше приятел.Може би го чакаше, може би ще ме нападне...мисли мисли мисли...След като аз започнах по възможно най-глупавия начин, седнах до нея и казах следващото глупаво нещо:
-Какво правите тук?-Ставаше все по-зле.Имах проблем с нормалното контактуване, независимо, че тя бе вампир.

by **Софùя** Сря Апр 17, 2013 9:11 pm

Усмихнах се, за първи път наистина разсеяна и бавно, полека го погледнах, извръщайки се към него. Всичко това беше странно и не знаех какво очакваше той, но слушах докато дебатираше със себе си как да постъпи и отрицателно поклатих глава в отговор на мислите му, че му нося съобщение от Алисън. Не знаех как я познаваше, но явно двамата бяха заедно. И също като него и аз не знаех защо все още бях тук... бях дошла да чакам някой, да, но отдавна беше дошло времето да съм си тръгнала, тъй като отдавна беше очевидно, че чакам напразно. И въпреки това стоях тук... не, че знаех защо. Не знаех и защо той беше тук сега, наблюдаваше ме, осъзнаваше какво съм и все пак продължаваше да не помръдва от мястото си. Освен това мислите му за дома бяха... необичайни. Обзе ме странна носталгия, непозната досега. За разлика от него мислите за дома в моя случай никога не бяха хубави... Поклатих само глава, когато ме попита учтиво какво правя тук и бегло му отвърнах
-Мисля. Като теб... - в тонът ми имаше нотка на ирония, без той все още да забележи, че бях в главата му от момента, в който ме беше приближил. Извърнах поглед към водата, въздъхнах и бавно прибрах краката си до тялото си, сядайки в по-събрана поза. Повдигнах съвсем леко рамене нагоре и като изрових името му от мислите му, отново проговорих
-Ако наистина искаш да ме питаш толкова много неща, тогава давай, Демо. Не съм от вампирите, които лъжат.
Сега го гледах, но в погледа ми нямаше нито превъзходство, нито съмнение, нито пък го гледах изпитателно, както бих направила обикновено. Като че ли просто исках да го върна у дома - поне един от нас го заслужаваше... или може би се дължеше на необичайното ми настроение тази вечер. Преглътнах, обгръщайки колената си с ръце и този път вдигнах поглед нагоре, към тъмното небе, вместо към водата до нас.

by **Демо Д'Колодиус** Сря Апр 17, 2013 9:20 pm

Ако всички вампири можеха да четат мисли, бих спрял просто да мисля.Тя беше напълно спокойна и настоятелно търсеше погледа ми.Мислех, че ако я погледна отново няма да искам само да я попитам, а ще искам да я докосна да я усетя, защото очите й...Боже, все едно бе жива, все едно имаше сърце, което бие силно и отчетливо.Запалих следваща цигара.Или обичаше да говори с храната си, или просто не й се ядеше фениксово.Проследих погледа й към небето.Нито една звезда на пустото черно небе, луната бе отхапана наполовина, но всичко бе спокойно.Вгледах се в източената й към небето шия, проследих очите й.Не, Демо не си мисли глупости.Имаше сладка усмивка, беше толкова...красива.Опитвах се да спра да мисля за нея, но незнайно защо не ми се получаваше.Може би притежаваше странна дарба да омайва съществата около нея.Дръпнах силно опитвайки се да се съсредоточа в главния въпрос на вечерта:
-От къде познавате Алисън?-Аз все още не знаех името й, то сигурно бе красиво като нея...Стига Демо, престани с тези глупости стегни се, говориш с вампир, те са малко по-студени към чувства, а и тя сигурно е разбрала за мен и Алисън, но...тя...тя ми липсваше...не я бях виждал от месеци, единственото, което получавах от нея бяха телефонни обаждания, но по дяволите, аз съм мъж в разцвета на силите си, не може да очаква от мен да бъда монах.Отправих тъмно-сините си очи към нея и отново останах хипнотизиран.
П.П. Имаш страхотен стил на писане

by **Софùя** Сря Апр 17, 2013 11:05 pm

Наблюдавах беззвездното небе, на което се виждаше само Луната. И то бе тъмно, и то бе самò... като мен. Бавно свалих погледа си на него, слушайки мислите му и все така го гледах без емоция. Ако беше толкова лесно даден човек или същество да спре да мисли, щях да намирам спокойствие доста по-лесно. Но това в момента не беше важно... за мен нищо не беше от значение. Не и точно тази вечер. Вгледах се в очите му, някак сякаш търсейки нещо в погледа му - дали очаквах всеки момент там да видя пламъци, понеже знаех, че той е феникс? Повдигнах все така без всякаква емоция рамене и извръщайки глава към водата, казах безизразно
-Тя е вампир, аз съм вампир... Според теб откъде се познаваме? - бях минала директно на "Ти", докато той все още ми говореше учтиво и без дори да реагирам на това, добавих, този път съвсем тихо
-Алисън е най-добрата ми приятелка. - сега сведох погледа си към земята, като преглътнах и добавих -Или поне беше. Не съм я виждала от доста време...
А за един вампир "доста" вече си беше нещо, макар да не знаех дали той го осъзнаваше. Стиснах малко по-силно колената си, притискайки ги още по-близо до тялото си и не промених безизразното си изражение.
-Говори ми на "Ти". Тази вечер не съм в настроение за формалности... - гласът ми сега потрепери леко, но не знаех дали е забелязал това. Преместих погледа си от земята отново към водата и след това към него, като отговорих на мислите му
-Името ми е Софùя.

П.С. Благодаря ^^

by **Демо Д'Колодиус** Сря Апр 17, 2013 11:15 pm

Подадох ръка и се усмихнах топло.Жената се опитваше да бъде учтива с мен, колкото и шашнат да бях, етикета си беше етикет.Изстудих се възможно най-много за да не и е неприятно.Усетих студената й кожа и потръпнах - мека на допир, нежна, но силна същевременно.Тя се сви още повече.
-Спокойно.-Тя се обърна по посока на гласа ми и там я посрещна мека усмивка.-Алисън е наред, тя е голямо момиче и ще се справи и без нас двамата.-Можех да не мога да чета мисли, но разбирах кога, някой е притеснен.Жената се бе свила и изглеждаше толкова малка и беззащитна, а всъщност си беше професионален убиец.Всяко същество на тази земя имаше уникално качество и умение - тяхното бе да убиват.Гледайки я свита, там на кълбо на няколко метра от мен, се почувствах доста сконфузно, при други обстоятелства бих се опитал да флиртувам с нея, но София хвърляше в мен смут и объркване.Не можех да се концентрирам, не можех да мисля трезво, не можех да се контролирам.
-София...-Произнесох името й...-Студено...-Щях да я попитам дали й е студено, но уви, вампирите не изпитват такива чувства.-Студено е времето тази вечер.-Усмихнах се.

by **Софùя** Сря Апр 17, 2013 11:36 pm

Прочетох мислите му и за пореден път видях нещата от негова гледна точка. Може би наистина се бях свила, но не беше, защото ми е студено. Не беше и за да го заблуждавам, че съм крехка, малка и безобидна. Беше заради тъгата, в чиято власт се намирах в момента и просто въздъхнах, като след думите му за Алисън кимнах, съвсем леко, но в съгласие с него. После двамата замълчахме и се заслушах как размишляваше над това, че вампирите сме най-добрите убийци. Беше така, разбира се. И не беше. Не ме познаваше... не и както Лукас. Но при мислите за него нова вълна на тъга ме обля и имах чувството, че нещо като мъгла от униние ме обгръща, постепенно, но непрестанно и сигурно. При това чувство потреперих отново, също съвсем леко. Преглътнах с усилие и като подпрях брадичката си на колената, които бях обгърнала с ръце и притисках към тялото си, се загледах напред пред себе си. Постоях така няколко секунди, като накрая проговорих, макар сега да не бях извърната към него
-Не ми е студено, Демо.
Де да беше толкова просто... Но вероятно щеше да му отнеме цялата вечер и едва призори щеше да е разбрал какво ми е. Навярно дори не му хрумваше, но имаше ли значение? Не и за мен, не и тази вечер. Сякаш бях леко отнесена от това преобладаващо чувство в гръдния ми кош и каквото и да сторех, колкото и да се опитвах, не можех да се отърся от него.
-И противно на мислите ти, вампирите изпитваме чувства. - този път се извърнах към него, наблюдавайки го и очите ми се присвиха съвсем леко, срещайки погледа му.

by **Демо Д'Колодиус** Сря Апр 17, 2013 11:45 pm

Явно тя нямаше желание да говори с мен и водеше объркан разговор с мислите ми.Аз бях натрапника и явно и причинявах някаква болка, защото тя се изписваше по лицето на София.След всяка моя мисъл, дума или действие явно й причинявах болка.Напоследък само наранявах хора, в миналото си също, за това се изправих, нямаше нужда още едно същество да страда заради мен.Аз бях непознатия, който прекъсна красивият й ,,танц" във водата, аз бях човека, който я караше да се чувства зле, аз бях глупакът, който дойде тук, знаейки, че Алисън няма да дойде.Усетих как тялото ми се загря, как ме обхваща гняв.Най-голямото оръжие на феникса в мен бе гневът и омразата.Направих опит да се успокоя, да захвърля фаса си настрани да направя лек поклон и лека усмивка пробяга през лицето ми.Сигурно изглеждах напълно глупаво и смешно.Една вампирка ме правеше на пух и прах само с мълчанието си, не ми се мислеше ако бе по-разговорлива.Въздъхнах, когато тя не реагира отново.Понякога човек има моменти, в които иска да остане сам и да живее в миналото, но в това няма нищо хубаво, нищо красиво, нищо успокояващо.Единственото, което усещаш е черна дупка в сърцето си и това няма смисъл.Трябва да хванеш първия човек, който видиш и да се вкопчиш в него като удавник за сламка, за да забравиш, за да успееш отново по някакъв начин да се изправиш на крака и дадеш всичко от себе си за този човек.
-Беше ми изключително приятно да се запозная с теб...София.-Махнах леко и бавно се отправих към възможно най-отдалечената точка.

by **Софùя** Чет Апр 18, 2013 10:32 pm

Гледах гърба му и как се отдалечаваше, докато все още стоях свита до водата на фонтана. Гледката на Демо в гръб мъчително ми напомни на тази на Лукас и си спомних как го бях прегърнала тогава. Знаех обаче, че Демо не беше Лукас - това беше хубавото в случая, а също така това беше и проблема. Избутах мислите си настрани, съсредоточавайки се върху настоящето и мислите му. Дали наистина беше възможно да се вкопчиш за някой като удавник за сламка? Осъзнавайки, че исках да разбера, се изстрелях за по малко от секунда към него с вампирска скорост и застанах точно зад него, хващайки китката му.
-Чакай... - казах го тихо, но не и молещо. Тонът ми беше нормален, докато не наблюдавах как той така и не се обърна и добавих -Не си отивай..
Вторите ми думи вече бяха молба. Разбирайки внезапно и в точно този момент, че не искам да съм сама, вложих емоция в тона си и се вгледах в гърба му. Сега вече правех разлика между настоящето и миналите ми спомени в гората и това проясни нещата, поне засега. Той мълчеше и аз чак сега забелязах, че кожата му беше доста топла. Не неприятно, а странно необичайно топла. Е, това си беше нормално за един феникс - да бъде горещ, но топлината му се предаде и на мен и някак завладя тялото ми с усещането, което обгръщаше хората, когато пиеха топъл горещ шоколад пред камината в студена зимна вечер - май това беше чувството. Не го очаквах, но ми хареса и накрая добавих
-Топъл си. - беше си отбелязване на очевидното, но вдигнах китката му към бузата си и се усмихнах, някак завладяна от приятното усещане. Беше странно, особено в състоянието и настроението ми тази вечер, но ми действаше и като глътка свеж въздух след продължителен престой в затворено пространство...

by **Демо Д'Колодиус** Пет Апр 19, 2013 7:52 pm

В момента, в който усетих студената й ръка хванала моята, изтръпнах и се заковах на място.Бях ядосан на самия себе си, че се опитах по-рано да говоря с нея.Бях ядосан, че хората и в момента София се опитваха да поправят нещата чак когато си тръгвам.Студенината й не ми пречеше, поне не й физическата.Стоях все още с гръб към нея, а ръката й държеше моята все още.Рядко можеш да чуеш вампир да ти се моли.София се молеше по един начин, не жалък или престорен, по начин, който казваше: "имам нужда от помощ".Рядко се трогвах от такива неща, но...имаше нещо различно в тази жена, една нетипична топлина, една красота, която е като утринна роса или изгряващо слънце.Когато отбеляза, че съм топъл, смъкнах температурата си до възможно най-ниската, за да не й е неприятно.Когато обаче ръката ми докосна нежните й страни се обърнах напълно към нея.Не се дръпнах, не се ядосвах вече, не изпитвах нищо друго освен спокойствие.Жената притвори леко очи, което автоматично ме накара да се усмихна като първия глупак.
-Мислите ми не са интересна книга, а истински чувства.Не се рови...по този начин, ок?-Наведох се за да я погледна по-добре в очите, ръката ми все още бе върху бузата й.Изпитвах нуждата да я прегърна, но предполагам тя нямаше да пожелае такъм контакт с мен.

by **Софùя** Пет Апр 19, 2013 8:32 pm

Извърнах поглед за момент, когато той се наведе, за да ме погледне по-отблизо в очите и се замислих. Наистина ли изглеждах толкова крехка? Студена - може би да, но не и чак толкова красива или нещо чак такова... Бях като всеки друг вампир. Или поне на външен вид бях - досега винаги бях смятала така, но в мислите му наистина изглеждах специална... Това ме обърка и за момент дори позатопли тъгата ми, но вероятно това бе нормално с него, все пак беше феникс. Върнах погледа си на неговия и като се усмихнах съвсем леко, кимнах. Винаги, когато някой ме помолеше да не се ровя в главата му, се съобразявах с това. Бях си обещала, че ще го правя, тъй като не ми беше приятно да се чувствам като натрапница. Но с мислите му явно си беше така, само че за жалост не можех да изключа дарбата си...
-Обещавам. - беше обещание да се съобразявам с чувствата му, както ги бе нарекъл, но беше и обещание за нещо друго. Най-малкото исках да му се отблагодаря, тъй като бях признателна, че ми правеше компания, когато бях така натъжена, чувствах се празна и не исках да съм сама. Беше прав, че надали щях да го прегърна, тъй като тази му мисъл ме беше накарала да се почувствам като някоя кукла, а всички знаеха, че те нямат чувства. Аз обаче имах, точно като неговите, както се бе изразил преди малко и исках и той да се съобразява с моите. Вярно, в момента бяха дръпнати, студени и почти не присъстваха, но за това си имаше причина все пак... За която не беше виновен той, побързах да си напомня. Затова кимнах отново и казах, някак сковано, но признателно
-Благодаря ти. - сама не знаех за какво точно му изказвах благодарност, но знаех, че исках да му го кажа въпреки тази си обърканост. Преглътнах, правейки опит да се усмихна отново, но този път като че ли не се получи особено и просто извърнах поглед сконфузено.

by **Демо Д'Колодиус** Пет Апр 19, 2013 9:50 pm

Човек има демони и ангели.София сега се бореше с нейните.Усетех ли студенина и аз се отдръпвах.Ръката ми инстинктивно се отдели от прекрасното й лице и извади цигара.Направих се, че не съм чул благодарността й.Направих топла усмивка, защото тя имаше нужда точно от това.Вече бях на стабилна дистанция от нея, за да не се притеснява, за да не се чувства неудобно.Избягвах очите й и пушех мълчаливо.След секунда изпепелих цигарата в ръката си и седнах отново на старото си място, канейки София с поглед да седне до мен.Ако иска разбира се...Кой ли ще е този глупак, който я е наранил, дявол да го вземе...
-Какво стана?-Попитах и запалих нова цигара гледайки право напред пред мен, опитвайки се да не мисля за нищо,но мозъка ми постоянно работеше.Исках тя да бъде откровена, но не можех да очаквам такова неща от нея.

by **Софùя** Съб Апр 20, 2013 2:53 am

Потиснах въздишка. Усетих автоматично как се напрягам, как се отдръпвам и затварям. Честно, не разбирах защо хората и Демо настояваха да научат какво се е случило, когато видят, че отсрещния е тъжен и не е в настроение. Не можеха ли просто да са там и да дадат подкрепата си? Вероятно не... А и въпроса му си беше напълно нормален, нямаше нищо чудно в това, че той беше любопитен. Затова си заповядах да се стегна и тъй като не исках отново хладното ми отношение да го отблъсне отидох и клекнах точно пред него, на сантиметри от мястото, където беше седнал. Погледнах го в очите и за момент мълчах, обмисляйки как можех да го накарам да разбере, без да използвам особено много думи. Честно казано ако сега изкажех на глас фактите, имаше опасност да се пречупя и тъгата и болката да ме залеят изцяло. С други думи, надали щях да мога да ги контролирам, а не исках да се връщам към това състояние отново... въпреки че дори не се бях отърсила изцяло от него, все още.
Продължавах да гледам Демо в очите и мълчаливо му се усмихнах с една напълно фалшива, широка и наистина тъжна усмивка. Пресегнах ръката си към него, докосвайки го с пръст по гърдите, от дясната страна. Потупах го леко там с показалец и тихо промълвих
-Беше разбито. Това стана... - повдигнах рамене и преглътнах с усилие, опитвайки се да се овладея. Знаех, че бях отбелязала очевидното и дори не му бях обяснила кой знае колко, но това е всичко, което можех да кажа в момента. Имах чувството, че гръдния ми кош беше стегнат плътно с нещо и натрапчивото усещане така и не ме напускаше в момента. Подразних се, че бях толкова слаба в момента и така уязвима, но явно и най-силните от нас имаха своите подобни моменти на слабост. Затова просто наведох глава и облегнах челото си на рамото му, но някак сковано, тъй като все още се колебаех и не знаех как щях да реагирам, ако той ме прегърнеше. Преглътнах отново, опитвайки се да се контролирам и просто се съсредоточих върху дишането - и неговото, и моето и за момент просто застинах така, затваряйки очи за кратко.

by **Демо Д'Колодиус** Съб Апр 20, 2013 2:22 pm

Мразех когато виждах някой тъжен.Хората не трябваше да бъдат тъжни още по-малко София.Когато сърцето на една жена е разбито, ти трябва да го събереш много внимателно в ръцете си и бавно, нежно и с голямо търпение да сглобиш частите отново, докато не видиш онази искрена усмивка и спокойствието в очите й.Винаги когато една дама е толкова тъжна е заради мъж...Тя се облегна на рамото ми...сковах се, сърцето ми започна да бие бързо, мислите ми замръзнаха и аз живеех за момента.
Протегнах ръка, и я прегърнах напълно, тя се сгуши като малко дете, и двамата бяхме напълно безмълвни.Една прегръдка можеше да означава много, а можеше и нищо, моята се опитваше да успокои прекрасната София.Ръката ми бе на фината й талия, главата й бе на гърдите ми, просто стояхме и мълчахме.
-Всичко ще е наред.Всичко ще се оправи.-Прошепнах тихо в ухото й.-Обещавам ти, че всичко ще се оправи.-Нямаше обещание, което да не бях спазвал до сега, нямаше да се проваля.Нямаше да я предам.

by **Софùя** Пон Апр 22, 2013 6:31 pm

Мислите му бяха нежни, точно като прегръдката му. Сгуших се в ръцете му, тъй като усещането беше хубаво - така различно от тази студенина, която беше свила сърцето ми, разбивайки го на парченца... Усетих смътно как обвивам ръце около кръста му, но дори не се замислях над действията си. Той беше топъл - не само физически. Знаех, че за него ще съм студена и сякаш дори сама можех да усетя хладността си, която не важеше само за тялото ми. Тъгата ми ме изстудяваше, фактите ме смразяваха и от това, което се беше случило, сякаш бях като в мъгла. Дори не бях разбрала кога сълзите са започнали да се стичат, докато в един момент не ги усетих по бузите си. Засрамено се изчервих, отдръпвайки се съвсем леко от него и извърнах глава, както стоях все още пред него, за да не види сълзите ми. Преглътнах с усилие и също така тихо казах
-Точно в момента някакси това за мен си е трудно за вярване. - нямах предвид, че не вярвам на думите му, бях видяла и от мислите му, че е искрен и му бях благодарна за това, но просто след всичко случило се, нещата не ми изглеждаха наред, не бяха наред и не можех да проумея как щяха да се оправят и всичко да е окей. Освен това бях вампир, за тези от расата ми рядко съществуваше щастие. Може би просто беше време да приема нещата, каквито са и да прегърна студенината... Само се питах защо все още не можех да го направя - може би именно неговата топлина беше това, което ме спираше.

П.с.: Извинявай за забавянето...

by **Демо Д'Колодиус** Пон Апр 22, 2013 8:50 pm

Изправих се и се усмихнах топло.Милата София, жалко е, че криеше такъв страхотен човек, който съм сигурен че е в твърдата обвивка.Погледнах я нежно и повдигнах с ръка брадичката й, за да може да ме погледне право в очите ми.Исках да се почувства сигурна, защото така трябваше, тя трябваше да се усмихва, трябваше да грее.Гледах я известно време и с палец изтрих част от сълзите й.Усмихнах се нежно и прошепнах тихо:
-Не плачи когато ме няма, красавице, защото трябва да съм до теб за да избърша сълзите ти.-Целунах я нежно по челото.НЕ ме интересуваше как ще реагира, просто трябваше да го направя.Тя ме гледаше с такова наивно детско изражение.Да това беше София, не вампира София, не безкрупулната София, а просто София...жената София.

П.П Няма проблем...поздрав за героинята ти , а и за теб, но това много ми напомни за нея: https://www.youtube.com/watch?v=sY97SaBrmks

by **Софùя** Пон Апр 22, 2013 9:52 pm

Гледах Демо в очите някак настоятелно, но и нежно. Беше добър и ме разбираше и от мислите му имах натрапчивото чувство, че сякаш мога да разчитам на него и той винаги ще се грижи за мен. Беше странно чувство и сама не знаех какво точно го породи, но си беше факт. Сините му очи бяха впити в моите и аз просто го гледах, потънала в тях и най-вече в утехата, която изпитвах благодарение на него. Той ми даваше малка надежда - не кой знае колко голяма, но все пак надежда - че може би, само може би, нещата ще могат да се оправят.
-Благодаря ти, Демо... - казах го признателно, като този път не исках той да пренебрегне благодарността ми; пресегнах се и с една ръка погалих бузата му, която, естествено беше топла, но това ми хареса. Гледах го в очите и се усмихнах през сълзите, някак удивена - като че ли той ме беше видял наистина... Виждаше ме не като чудовище или заплаха, а просто като мен.. Нещо, което дори Лукас не беше правил досега. Беше толкова неочаквано, изненадващо, а дори и не предполагах, че някога ще е възможно с някой... Не можех да повярвам на случайността, която ме беше срещнала с него. Благодарността се виждаше и в погледа ми, докато го гледах в очите и тихо, но ясно казах
-Ти си първия, който ме вижда каквато съм... - сега имаше и много емоция в тона ми, като преглътнах и най-вече му бях признателна за всичко тази вечер, а и че не ме беше оставил сама... Не знаех какво щях да мисля или правя, ако бях сама именно тази вечер. Затова му се усмихнах, колкото можех по-искрено и се надявах този път той да не пренебрегне признателността ми за всичко, което беше направил за мен.

П.с.: Благодаря ти! ^^ Много яка песен, аз доста я харесвам... И я слушах и докато писах поста. :)

by **Демо Д'Колодиус** Пон Апр 22, 2013 11:56 pm

Погледна я нежно.Красива, дори когато плаче, какво повече мога да искам от това прекрасно, неземно същество, стоящо пред мен, гледащо ме така невинно.
-София...-Прошепнах и притворих очи.-Истинска си нали.-Усмихнах се като в хубав сън.ТЯ отново наведе глава.-ХЕй, хей, хей...Аз ще съм до теб...винаги...-Усмихнах се и...я прегърнах.Сърцето ми биеше толкова бързо, все едно тичах със скоростта на светлината, дъхът ми секна, тялото ми се напрегна, долепих устни до нейните, след секунда това прерасна в истинска целувка.Усетих прекрасните й студени устни върху моите, езикът й да си играе с моя, повдигнах я с лекота и тя оплете крака около кръста ми...

by **Софùя** Вто Апр 23, 2013 4:19 pm

Той ме целуваше и първоначално отвръщах на целувката му. Бях потънала във всичко това... И когато се окопитих, се отделих от него и стъпих на земята. Той се намръщи леко, но поклатих глава. Не казвах нищо и зарових объркано ръка в косата си. Обикновено бих се чувствала виновна и сърцето ми би се свило от това, но именно тази вечер то беше разбито и в момента на неговото място нямаше абсолютно нищо.
-Ще си до мен.. винаги? - въпросът ми беше тих, но се извърнах и го погледнах объркано в очите. В тонът ми се четеше съмнение, но можеше ли да ме вини, че ми беше трудно да му повярвам? Лукас, Алисън... имаше толкова стени в съзнанието ми, които ми казваха, че целувката може би не трябваше да се случва. Чувствах се като предателка и гледайки Демо виновно, объркано и тъжно, сведох глава и отново седнах до ръба на водата, като бързо обгърнах коленете си с ръце.

by **Демо Д'Колодиус** Вто Апр 23, 2013 7:25 pm

Алисън...Алисън...Алисън...жената, която ме заряза.Аз не съм беззащитно същество, което има нужда от постоянната закрила на милата вампирка.Тя не ме търсеше точно под този предтекс: за да ме предпази.Аз нямам нуждата да бъда защитаван.Тялото ми се загря и аз седнах на безопасно разстояние от София.Дрехите ми започваха да се изпаряват, след секунди нямаше да имам дрехи.Погледнах София огорчено, да бях глупак.ОГРОМЕН ГЛУПАК,НАИВНИК!!!Кънтеше в главата ми.Въздухът около мен бе нажежен, и едва ли нормално същество можеше да диша или да съществува.
-Съжалявам...София...-Глупак, глупак....кънтеше, температурата ми се покачваше, трябваше да изгоря нещо, трябваше да се махна от нея...ВЕДНАГА.

П.П. НЕ приключвам РП-то ама трябва да има малко екшън.

by **Софùя** Вто Апр 23, 2013 11:13 pm

Наблюдавах как той се палеше... буквално. Не знаех какво да сторя, затова просто стоях, наблюдавайки го удивено и слушах мислите му, които бяха гневни. Той не спираше да се нарича глупак и това ме натъжи, тъй като предполагах, че нещата не са толкова прости. Не мислех, че той имаше вина, а и да имаше, очевидно не бе само негова. Това обаче не беше моя работа и не исках да се бъркам, където не трябва. Затова просто реагирах инстинктивно и въпреки уплахата, която изпитвах от него в момента, имайки предвид факта колко лесно огъня унищожаваше вампирите по принцип, пристъпих към него и обгърнах лицето му с ръце, гледайки го упорито в очите
-Демо... - дишах учестено, но сълзите ми отдавна бяха спрели и сега го гледах уверено, като упорито не отделях погледа си от очите му. Усмихнах се. -Спокойно...
Говорех тихо, но отчетливо и най-вече меко. Ръцете ми се бяха затоплили доста и постепенно ставаше неприятно, но не обръщах никакво внимание на това, като го игнорирах и съвсем полека се наведох, прошепвайки в ухото му
-Представи си ме по бельо. - подсмихнах се, опитвайки се да го поразсея и добавих -Или още по-добре, представи си ме направо... гола.
На последното се поколебах, но целях да отвлека мислите му от гнева му и това беше първото, което ми хрумна. Усмихнато се отдръпнах, поглеждайки го в очите отново и леко се усмихвах, търпеливо надявайки се, че усилията ми да го разсея са били успешни.

П.с.: Окей, срам ме е от този пост, но реших да комбинирам екшъна с нещо забавно, та... *изчервява се* ;д

by **Демо Д'Колодиус** Вто Апр 23, 2013 11:30 pm

Бях бесен, повярвайте ми колкото бързо се паля, тройно по-бавно се успокоявам.Единственото, което правя в живота си е поредица от дълги и болезнени пътища от грешки.Продължавах да се затоплям.Всичко изплуваше....чашата преля...правех глупост след глупост, избягах от дома доведох до унищожаването на рода ми, убивах себеподобни, влюбвах се в какви ли не същества и не помагах на нито един феникс, бях отлъчен от ордена на фениксите и от елита и от расата като цяло.Сега правех грешка след грешка, забърквайки се с най-добрата приятелка на Алисън, която й беше страхотна приятелка, но аз не бях страхотно гадже.
София дойде при мен и ме хвана, ушите ми пищяха и едва я чувах да говори.Говореше ми все хубави неща, но гнева бе по-силен.Отблъснах я от мен за да не я изгоря и първото нещо, което се сетих бе...да бе да скоча във водата, която със силно свистене започна да се изпарява.това нямаше да помогне толкова много, но щеше да ме отрезви.

by Sponsored content

Piazza d'Italia

Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia

Re: Piazza d'Italia