Toledo BonTemps.

by **Anxious.** Съб Фев 11, 2012 1:42 pm

[ Kaya Scodelario ]

Бонжур! Ж’сюи Толедо. Толедо БонТем.

Хаха, как ли пък не?!... Подобни изпълнения вече са много изтъркани. Спадат към графата „Клишета и Стереотипи, На Каквито Не Робувам”. Заради тази графа навсякъде, където отида, хората прибързано констатират, че нямам никакво възпитание и родителите ми са били нехайни в първите ми седем години... Мислят така, може би защото не знаят това, което аз знам; не са живели моя живот, дори не са ставали свидетели на него... Но претендират, че знаят.

А после наричали мен невъзпитана...

Но както и да е. Да не позволяваме злобата да ни отнесе, а да се концентрираме върху въпроса защо и в частност – защо всичко е такова каквото е?... Господи (на който съм му сърдита), мразя философите... Обаче дори голямата ми непоносимост към подобни философски разтягания на локуми не ми помага, когато започна да се измъчвам с въпроси.

Защо съм такава? Кое ме превърна в такава? Не мога ли да го променя? Ако мога – как? Завинаги ли съм обречена на това?... и така нататък и така нататък.

Когато някой ме попита за името ми и аз му кажа, че се казвам Толедо БонТем, обикноверно чувам в отговор: „Толедо? Като града в Охайо ли?”. На такива въпроси винаги отговарям с „Да, като града.”, съзнателно пропускайки факта, че там някъде има едно Лакроа. В първата ми лична карта (и единствената законна) беше вписано: Toledo Lacroix BonTemps. Предполагам, че повечето хора биха си помислили, че съм французойка или поне имам нещо френско в себе си. Но ще сгрешат. Нямам нищо общо с французите, мухлясалите сирена и Айфеловата кула. Нищичко.

Или поне на мен ми се иска.

Всъщност, името за мен не е от никакво значение. Била съм Руди, Кристина, Венити, Ю, Ингрид, Есмералда, дори Самюъл, Адолф и Кайл. Всеки един от тях беше една отделна част от мен, първоизточника, така че е без значение какво име ще напиша на следващата лична карта, шофьорска книжка или паспорт. Капиш?

И, моля ви, не ме разбирайте погрешно. Фалшивите документи за самоличност ми трябват не защото някой зъл и отмъстителен роднина ме преследва, или пък защото съм направила нещо наистина лошо и сега се налага да се крия и бягам. Не. Трябват ми, защото така реших аз. Защото това бе моят живот и аз го избрах такъв. Никой не ме е принуждавал да обиколя света, да видя толкова много неща, да стана част от милиони съдби и да променя още толкова. Ако исках, можех да стана някой модел и да имам мезонет и яхта, или пък да стана писател и да драскам разни драмички и екшънчета, които после да бъдат филмирани. Можех да стана известна, името ми да е известно да целия свят и да съм постоянно на кориците на списанията. Да си правя реклами, скандализирайки средностатистическите граждани с действията и изказванията си... Можех, само ако поисках. А щом не съм станала... Оставям изводите на вас.

Но както и да е. Докато сме още на честота „Толедо БонТем”, може би е уместно да спомена и нещичко за миналото си, а, противно на много хора, аз обичам да разказвам за себе си.

Та. Когато преброя до три, ще се върнете назад във времето с двайсет години и ще се озовете в едно сиропиталище в Сиера Леоне, Африка. Макар че не съм родена там, а в Сенегал (пишеше го на акта ми за раждане), поне там са ме намерили, там съм отраснала. В сиропиталището, на чиито стълби (очевидно родителите ми) са ме зарязали и една служителка ме е открила през една топла августовска сутрин, цареше желязна дисциплина. Не искаш да ядеш – наказание. Не искаш да спиш – наказание. Бунтуваш се – бой (често с първите пипнати пръчки или други продълговати предмети). Недоволстваш – просто забрави за всичко, вписващо се в графа „човешко отношение”. Бях ставала свидетел на немалко прояви на свободен дух и дори последствията от тях не успяха да сломят духа ми на боец.

Така де, не бях съгласна да се отнасят с нас все едно сме натирени в някой кучешки приют и не се свенех да показвам мнението си... Проявяването на индивидуалност и парадирането с нея бяха може би най-ненавистното на работещите в сиропиталището нещо. Което пък още повече ме стимулираше да го правя и наказанията за мен не съдържаха нищо... мъчително. Знам, звучи налудничаво, но дори когато бях на дванайсет и заради една ей такава проява на свободна воля ме заключиха през нощта да спя при кучето (което „случайно” бяха забравили да нахранят, междудругото...), на мен ми беше повече до смях, отколкото до страх. Бяха ме били с тигани и бамбукови пръчки, бяха ме обиждали и унижавали публично, но по време на всичките наказания се бях смяла с цяло гърло, сякаш някой ми разказваше вицове; изобщо не се бях обиждала, а просто изпитвах някакъв необясним жал към тези хора, които си мислеха, че с насилие всичко става. В случаите, когато не се смеех, просто се усмихвах презрително и държах главата си високо (когато можех де).

В крайна сметка видяха, че примитивните им методи не даваха резултат при мен, и направиха най-лесното, което можеха да направят.

Изгониха ме. Бях на четиринайсет, почти петнайсет тогава. Питате се как оцелях ли? Ами, Сиера Леоне някога е била американска колония. Затова не беше трудно за мен, която очевадно е дете на французи (съдейки по името, с което са ме били „доставили”), да приложа на практика знанията, получени в сиропиталището и всеки ден да си изкарвах пари колкото да се нахраня. Крадях, просех, мамех, но това не ме караше да се изпълвам с вина, защото знаех, че ако не го правех, бях обречена на бавна и мъчителна смърт. Не ме беше страх от нея, а от пътят, който трябва да измина, за да стигна до нея. Но както и да е. След една година започнах да мечтая да ида на друго място, да се махна от Сиера Леоне.

И така започнах работа. Нелегално. Не ме питайте какво съм работила, не ми се обяснява. Накратко може да се каже, че бях момиче за всичко. Вършех мръсната работа на по-големите, дори се докоснах до бизнеса с наркотици, но никога не съм навлизала надълбоко в тези води. Не исках, тъй като това щеше да означава ограничение, нямах да имам никаква свобода. А на мен тя ми трябваше, за да изляза от Сиера Леоне.

И аз го направих. Макар и след една-две години, но го направих. Събрах пари, които ми помогнаха да закъсам някъде между Египет и Алжир. Или по-скоро, тяхната липса ми помогна. Обаче това не ме обезнадежди, не ме изплаши, не ме отказа от самоубийствената цел, която си бях поставила – „Обиколи света”. Сега съм на двадесет години и съм обиколила половината свят. Нямам кола, нямам дом, нямам история или име, нямам пари, нямам страх.

Аз съм свободна. Абсолютно свободна.

Да правя каквото пожелая, да ида където си искам, да бъда себе си. А теб... Теб страх ли те е?

Toledo BonTemps. Tumblr_lyvjvjjJLm1qbxnumo1_500

Toledo BonTemps. Tumblr_lyvjvjjJLm1qbxnumo1_500

Д О С И Е
Име: Толедо Лакроа БонТем
Възраст: Деветнайсет, почти двайсет години.
Психическо състояние: Не особено стабилно.
Професия: Сеене на раздор, рушене на общото имущество, скитосване и спане по арестите.
Личностни характеристики: Прекалено много сарказъм. Лоши навици и пороци – пуши, пие. Цинична персона. Обича да носи косата си небрежно и винаги използва по много от молива си за очи. Реалистка с нотка на песимизъм. Анархистка.
Силни страни: Ако изкарването на човек извън кожата му, дори когато нервите му са абсолютното превъплъщение на Железния Човек, се счита за силна страна...
Слаби страни: Лесно се пали. Бързо избухва. И когато нещата станат сериозни - не отстъпва. Горделива е. Своенравна.
Способности: Въздейства на метеорологичното време.
Отличителни белези: Tатуровка със знака на анархията на врата. Винаги с цигара в устата. Често има синини и рани от сбивания.
Родена: Сенегал, Западна Африка. Но прекарва целия си живот в Сиера Леоне.
Националност: Сиера Леоне, Западна Африка.