Audubon Park

by **Итън Халиуел** Пон Апр 22, 2013 7:57 pm

Вървях из града - просто вървях, без дори да знам къде отивам... Всъщност знаех - опитвах се да се прибера, но бях прекарал такава нощ, че в момента главата ме болеше ужасно, мозъкът ми се усещаше като на каша и общо взето не бях особено в състояние за мислене или каквато и да е друга дейност. Беше рано сутринта - много рано, от порядъка на преди изгрева рано и в парка в момента нямаше жива душа. Ускорих крачката си, решавайки, че една разходка ще прочисти главата ми и ще успея да се ориентирам в този нов град дотолкова, че поне да успея да се прибера. Честно казано не знаех защо баща ми настояваше да живея точно в Ню Орлиънс, но в момента не това ме занимаваше. Огледах се, виждайки навсякъде само зеленина и ни жива душа, затова просто продължих да вървя и стигнах каменния мост. Реших да се спра за малко, облегнах се на каменния парапет на моста и наведох глава, втренчвайки се във водата под мен. Хванах главата си с една ръка, разтривайки я - знаех, че това с нищо нямаше да ми помогне, но какво пък... Ъх, не трябваше да пия толкова. Прозях се и вдигайки глава реших да продължа да ходя, за да проясня мислите си, но изведнъж погледа ми срещна този на непозната жена, стояща точно до мен на моста. Кога се беше появила? И от къде беше изникнала? Признавам си, подскочих леко. Не бях човек, но въпреки това я изгледах учудено, като се опитвах да се отърся от сепнатото състояние, в което се намирах в момента, след като я намерих стояща до себе си на моста. Погледа ми срещна нейния и тъй като главата ми все още не беше особено прояснена, вперих поглед в очите й, присвивайки леко своите и като се опитвах да се замисля, попитах недоумяващо
-Ъм.. Познаваме ли се? - звучеше тъпо, да, но в момента не ме интересуваше, а и силната болка в главата ми ме разсейваше. Повдигнах леко вежди, като продължавах да я гледам и леко се смръщих от натрапчивото пулсиране в главата си.

by **Katherine Pierce.** Пон Апр 22, 2013 10:39 pm

Ранна, ранна утрин. Птичките пеят, семействата се будят готови за поредния скучен ден, някои обаче отдавна кръстосваха улиците на града търсейки беззащитни, безполезни хора, които да им послужат за закуска. Да, Катрин Пиърс определено не бе от типа хора, които си лягаха примерно в десет вечерта и спяха поне осем часа за разкрасяване. Главно защото не бе човек, а и без този сън пак изглеждаше като плод на нечия мъжка фантазия. С плавна и хищническа походка брюнетката от часове крачеше из улиците на града. Нетипично за нея не я свърташе на едно място и единственото, което и хрумна за разнообразие бе да се позабавлява с няколко изплашени човека. Според нея човешката раса бе слаба и глупава и колкото повече трупаше опит като вампир, толкова повече се радваше, че бе получила такъв шанс.
Слънчевите лъчи все още не бяха докоснали земята, но вече се забелязваше прасковения отенък на небето предвещаващ прекрасен ден. Вампирката спря и се огледа. Намираше се пред един от парковете в града и бе сигурна, че там все още няма жива душа. Може би някой бездомен човек или пък някой пропаднал пияница, може би дори наркоман... нямаше представа, но не и пукаше особено. Единственото, което можеха да и направят тези хора бе да я отвратят. Вървейки към малката рекичка прекосяваща парка забеляза човек. Стори и се странно, че има някой толкова рано тук, но предположи, че вероятно въпросният е един от гореспоменатите варианти. Токовете на обувките и оглушително отекваха в ушите и докато вървеше по малко то мостче. Приближи се по-близо до мъжа и последва примера му облягайки се на каменния парапет. Бе на по-малко от метър от него и въпреки това той я забеляза едва когато отражението и застана редом до неговото. Кристално чистата вода разкри образа и идеално. Явно бе попаднала на вариант номер две. Щом обаче мъжът и продума реши, че явно си няма работа с толкова тежък случай. Катрин нямаше никаква представа защо се бе приближила. Вече се бе нахранила, а това би бил единственият и аргумент в подобна ситуация. Погледите им се срещнаха и брюнетката повдигна вежди с типичната лека досада на лицето и.
-А трябва ли? - както въпросът му, така и нейният отговор звучаха изключително глупаво и изтъркано. И все пак винаги можеше да изчезне за част от секундата без дори да и се налага да трие спомените на мъжа пред нея, въпросният изглеждаше достатъчно зле, за да не помни дори собственото си име.

П.П. Сори, малко тъпо се получи ;дд

by **Итън Халиуел** Вто Апр 23, 2013 2:17 pm

Гледах я, опитвайки се да проясня главата си въпреки болката в нея. Сега я наблюдавах по-ясно, а и по-съсредоточено и ме заля вълна на увереност, частица объркване и най-вече студенина. Чувствата й не бяха като на другите, и не, това не беше, защото не бях особено трезвен. Присвих очи, гледайки я все така в очите и повдигайки рамене, й отвърнах
-Вампир, а? - не беше трудно да я разпозная. Всички бяха така студени, емоциите им липсваха и бяха може би единствените, около които факта, че бях емпат нямаше значение. Това ме караше да се чувствам необичайно нормален, въпреки необичайните обстоятелства в момента и факта, че нито един от двама ни всъщност не беше човек.
Не знаех какво я беше довело на моста, но ако смяташе да ме захапе, нямаше да стане. А и без това болката в главата ми беше достатъчна. Наблюдавах я все така спокойно и добавих
-Между другото, аз съм Итън. - казах го небрежно и като повдигнах любопитно вежди, прибавих -А как е твоето име, вампирке?
Говорех тихо, въпреки че знаех, че в парка в момента нямаше абсолютно никой, който да ме чуе. Наклоних леко глава на една страна, докато я наблюдавах и се извърнах с гръб към водата, подпирайки лакти на каменния парапет на моста. Главата ми се извърна към нея, все така чакайки отговор, който не бях сигурен, че тя ще ми даде, но какво пък. Може и да бях ангел, но не бях точно като тях и надали щях да съм само добър и мил, особено ако тя ме предизвикаше. Всъщност, тя ме предизвикваше само като стоеше така до мен, тъй като беше красива, но усещах емоциите й и те не бяха нито красиви, нито особено топли... Всъщност, едва съществуваха и не ми беше лесно да ги усетя. Каква ирония, че обикновено не исках дарбата си и бих я премахнал, а сега разчитах на нея и исках да я използвам в присъствието на една непозната.

П.П.: Нп, то и мойто стана тъпо, така че.. ;д

by **Katherine Pierce.** Вто Апр 23, 2013 5:39 pm

Всички започваха да се държат студено с нея когато откриеха истинската и същност. Това я дразнеше, но нима не го бе заслужила след всички тези години, в които бе наранявала именно същества, които се опитваха да я приемат такава каквато бе в действителност? О, да определено си бе заслужила всяка капчца омраза, но дори това не трогваше сърцето на вампирката... а може би тя наистина нямаше сърце. Емоциите и останаха скрити както обикновено, мъжът не случайно я бе разпознал като вампир... Всеки, който познаваше расата и веднага би посочил основните "качества" на индивидите и. Не искаше да му остава длъжна, за това влезе за миг в сумрака и видя истинската му същност. Веждите и подскочиха, което си бе вампирския еквивалент на шок... или поне бегла изненада. Нямаше си никаква идея, че до нея стоеше хибрид, при това хиляди пъти по-душевно чист от нея.
-Мелез нали? - попита без да отрича факта, че е вампир. И без друго нямаше значение. Обърна гръб на парапета и сложи ръце отгоре му. С лек подскок и избутване назад се озова седнала върху студения камък. Изглеждаше като красиво човешко момиче стоящо на едно съвсем нормално място, ала ако някой се вгледаше в очите и там щеше да забележи единствено студенина, мрак, празнота... Името му и хареса по някакъв начин. Не беше нещо особено, но... тя самата не знаеше. Рядко харесваше нещо, а дори и тогава не го показваше.
-Итън. - произнесе след него сякаш, за да се увери, че е чула правилно. Нежният и, но болезнено безчувствен глас се стопи в тишината на утрото и за няколко минути не каза нищо повече. Прозвуча сякаш е ужасно самотна, но всъщност Катерина обичаше самотата. Не бе имала семейство и много приятели, а и животът и я бе научил да не вярва на никого.
-Катрин. Казвам се Катрин. - все пак в края на краищата реши, че ще му каже името си.
-А ти изглеждаш по-зле от колкото си в действителност. - добави с лека усмивка.

П.П. Уфф... пак стана тъпо, ама се опитах да покажа малко от "вътрешната" Катрин и сигурно, заради това ;дд

by **Итън Халиуел** Чет Апр 25, 2013 11:58 pm

Мелез? Сериозно? О, вампирите явно наистина нямаха спиране... Срещнах погледа й и сухо отвърнах
-Правилния термин е "хибрид". - определено не ми допадаше да ме нарича мелез, затова просто я наблюдавах, с известна студенина и доза резервираност след този й въпрос. Когато каза името ми обаче ми хареса. Забелязах колко самотно звучеше, когато на свой ред ми каза, че се казва Катрин, но за вампирите това не беше нещо ново - все пак те не бяха особено по частта с чувствата и не беше нечувано да предпочитат да се усамотяват. И все пак... май тя беше твърде красива за това. Красива, с хубаво име. Само че й липсваха чувства... Сядайки на моста изглеждаше като малко красиво видение, но очите й бяха празни - без каквито и да било чувства или емоции в тях. И не само очите й - самата тя ми изглеждаше като една обвивка и може би ако почуках леко с юмрук по нея, щях да чуя кухия звук... Всичко това звучеше комично, но само донякъде. Гледах я и се питах, как по дяволите бях попаднал в компанията именно на един вампир.
-Бих казал, че ми е приятно да се запознаем, Катрин, но след като ще се обръщаш към мен с "мелез"... Хм.. - прокашлях се леко и вдигнах вежди. При коментара й, че изглеждам по-зле, отколкото съм, се ухилих и наклоних леко глава на една страна, все така гледайки я в очите.
-Знаеш, че не съм човек... Това би трябвало да ти дава обяснение защо само изглеждам толкова зле, но всъщност не съм.
Повдигнах леко рамене и като я изгледах с известна доза любопитство, попитах
-И така, какво те води тук толкова рано сутринта? В търсене на закуска предполагам? - повдигнах леко вежди и уверено я гледах, за да й покажа ясно, че нямах никакво намерение да вляза в ролята на храна за нея и определено нямаше да изпълнявам тази функция. Не и доброволно. Всъщност и против волята ми нямаше да стане, тъй като не бях беззащитен. Но не ми изглеждаше вероятно тя да ме нападне - изглеждаше студена, но не и жадна. Естествено, нямаше как да съм сигурен за това, но разчитах на преценката си и продължих да стоя спокойно облегнат на моста до нея.

П.с.: Извинявай за забавянето..

by **Katherine Pierce.** Чет Май 30, 2013 9:08 pm

Вампирката изсумтя раздразнено.
-Благодаря ти мамо, че се грижиш за знанията ми.... Естествено, че знам как е правилния термин, но помежду си всички останали създания ви наричаме именно мелези. Навик. - при последното се усмихна по типичния за нея начин. Нямаше намерения да се заяжда, но някак си това беше в природата и.
-И аз бих казала, че ми е приятно, но от запознанството ни едва ли ще излезе нещо полезно. А според мен единствено полезните неща са приятни.
Изслуша го и замислено поклати глава, а сетне залюля леко краката си гледайки към земята.
-Да, "предимствата" на човешките обвивки. - дори Катрин, която някога бе човек съвсем вече съвсем добре осъзнаваше колко уязвими бяха хората. Да бъде вампир беше като божи дар, но от друга страна бе и голямо проклятие. Въпросът му почти я накара да се засмее... истински.
-А, не... вече закусих. - и не, нямаше предвид палачинките, които бе хапнала преди да излезе. Съвсем бе наясно, че Итън знае точно за какво говори. Е, това беше хубаво и улесняваше нещата. Не че не можеше да лъже, но понякога това изискваше твърде много усилия. А пък да пие кръв от него... е колкото и привлекателна да и се струваше идеята, не би го направила.
-А ти предполагам си тук, за да изтрезнееш? - изимитира изражението му повдигайки вежди, но погледът и си остана забит в земята.

П.С. Ужасно съжалявам за дългото забавяне...

by Sponsored content

Audubon Park

Audubon Park

Re: Audubon Park

Re: Audubon Park

Re: Audubon Park

Re: Audubon Park

Re: Audubon Park

Re: Audubon Park

Re: Audubon Park