Изоставената лудница "Лорънс"

Легендата никак, ама никак не я плашеше. Знаеше, че няма дух, който да й стори каквото и да било, още по-малко да я нарани. Още повече, легендите бяха част от ежедневието на хората, с което те си обясняваха всичко онова, което не можеше да бъде обяснено по нормален за тях начин. 
Настъпи някакво изсъхнало клонче и звукът от изхрущяването под подметката й, отекна глухо в мъртвешката тишина. Спря за миг и се огледа за всеки случай. Напоследък бе станала предпазлива. Известно време бе прекарала времето си извън града и сега завръщането й в града, който приемаше за свой дом, й се стори странно. Беше се върнала променена. Вече не изпитваше онази нужда от кръвожадно отмъщение или безмилостен пир с нечия бедна душа. Разбрала бе, че отмъщението е ястие, което се поднася студено и бавно. А дори не виждаше смисъл да отмъщава за дребни неща, но въпреки това списъкът с враговете й бе станал смущаващо голям... за сметка на този с приятелите. Понякога губеше почва под краката си и си спомняше за онези отминали дни, чувствайки се по-скоро като Катерина Петрова, девойката, която многократно бе ранявана от живота, вместо като кръвожадната  и несломима Катрин Пиърс, в която се бе превърнала с времето. И все пак си спомняше, че сама бе оцеляла и сама щеше да оцелее. 
Прокара пръсти през косата си и въздъхна. Нямаше смисъл да мисли за подобни глупости. 
Погледна към необитаемата сграда и се смръщи леко. Може би имаше нужда да помисли на някое тихо място, като това, защото иначе не виждаше защо първото място, което бе посетила след завръщането си, не бе нейната зелена къща, а местната изоставена лудница. 
Огледа се и се зачуди дали да влезе, но вместо това просто внимателно седна на един дънер и се загледа отнесено в нищото.

Отдавна не бе излизал в пивния си ден. След всички истории с опасни жени, кланове и същества, Демо успя да си намери скучна и нормална работа. Отваряше очите си сутрин сам и ги затваряше сам. Избягваше колегите си, а и те не изпитваха огромно желание да комуникират с него. Смяташе скоро да напусне града, този път завинаги. Щяха да му липсват нощните светлини светлини. Всеки ъгъл в този град криеше някоя негова тайна, всяка тухла бе попила част от спомените му. Старата лудница сякаш се присмиваше на самотата му, с напуканите си стени. Тук Дев се опита да го убие, тук разбра, че Лусинда пет пари не дава за него. Първото му разочарование бе тук, искаше просто да го убие, да се остави, ни сега бе различно. Усмиха се горчиво и запали цигара, прехвърли крака през парапета и седна на рамката на прозореца. Така и не успя да се откаже от цигарите, може би защото те не се отказваха от него...

Известно време седя на дънера вперила невиждащ поглед в безкрайните редици от дървета. Мислеше, както правеше често, за живота и всичко онова, което бе имала и бе пропуснала да има. И двете графи бяха дълги. Затвори очи за миг и след като въздъхна няколко пъти се изправи бавно, сякаш бе уморена от живота. Не действаше вампир и не се държеше като такава, но и в момента не виждаше смисъл да го прави. 
Изтупа дланите си и погледна към от части порутената сграда. 
"Какво пък..." - помисли си и без да бърза се отправи към входа. Мястото отдавна бе загубило болничния си мирис, но затова пък зад стените и разбитите му прозорци се носеше ароматът на природа... примесена с кръв. Не знаеше дали си въобразява, но зад приятния боров аромат определено се криеше и нещо, което оставяше металически вкус в устата й. Вървеше бавно стараейки се да не е прекалено шумна, макар че трудно би успяла да заличи шума идващ от потракващите върху пода токове на обувките й. 
Заизкачва се по стълби водещи към втория етаж, когато усети мириса на тютюн. Вампирското й обоняние никога не лъжеше, затова тя му се довери отново, отправяйки се в посоката на аромата. 
Седеше с гръб към нея, провесил крака през прозореца, чието стъкло отдавна бе история, и пушеше съвсем спокойно цигарата си. Катрин наклони глава настрани, съвсем наясно, че мъжът отсреща е наясно с присъствието й. Чудеше се какво го е довело на това неприветливо място, но не искаше да се бърка в чуждите дела, макар по принцип именно това да бе специалитета й. 
Използвайки скоростта, която само вампирите притежаваха се озова за част от секундата на парапета. Приведе се и опря лакти на него, подпирайки брадичката си с длани. 
- Каква... - не успя да намери подходящата дума, затова просто довърши простичко. - ...изненада.

Разликата между вампирите и фениксите, че еднитя бяха на практика живи. Демо никога не успя да свикне със студенита на тези същества. Освен това природата им бе такава, че обожаваха да се фукат наляво надясно със свръх човешката си бързина, сила, мирис и още куп други умения. Фениксите и вампирите по нало не бяха най-добри приятели и не се мотаеха заедно наляво-надясно. Ако питате Демо направо си се мразеха, защото този студ не можеше да се сравнява дпри със замръзналата Финландия. Усещайки я зад себе си, толкова близо, косъмчетата на врата му настръхнаха. Излъчването на хищник се усещаше от километри и това караше мъжа да се чувства като плячка покрай тези същества. Бе чувал за тази жена от Алисън, тя се страхуваше от нея. Беше му разказвала колко е могъща и колко много се мразят двете. Ако същата се бе върнала в града за отмъщение се бе забавила доста. Демо запали поредна цигара и наклони глава по посока на гласа.
- Ако си дошла да си отмъщаваш на Алисън, отдавна я няма тук и не знам къде е. Останах само аз...

При отговора му се смръщи. Да си отмъщава? Хмм... Изправи се и отново с неприсъща на обикновените хора бързина, се разположи на парапета и провеси краката си, също като мъжа. 
- Отмъщение? - загледа се във върховете на дърветата, които се простираха пред нея. След миг се обърна към феникса и наклони глава. - Тъкмо се срещнахме, а ти говориш за отмъщение... 
Поклати глава престорено сърдита и се засмя леко осъзнавайки напълно факта, че най-вероятно изглежда като луда.
- Алисън, Алисън... - замисли се. - Имала съм вземане-даване с 3-4 Алисън за последните 5 години. Би ли ме просветлил, за коя точно става дума, за да знам, с кого да се позабавлявам след теб? 
Думите й звучаха съвсем безгрижни, но въпреки това зад онова, което казваше Катрин Пиърс, винаги се криеше известна доза заплаха. Правеше го по навик, а не умишлено. Просто бе живяла прекалено дълго и знаеше прекалено добре как да се предпази, дори когато нямаше от какво.