Megan's outdoor fashion

Къде отивах, сам не знаех.
Дали имаше значение... сам не знаех.
Беше ли важно изобщо, имаше ли смисъл да се замислям над тези въпроси...
... сам не знаех.

Валеше. И, естествено, че разбира се, предметът чадър не фигурираше в списъка ми с важни предмети, които трябва да взема със себе си, когато вали. Обичах да усещам капките по кожата си, стичащи се надолу, попиващи в косата ми, правещи дрехите ми тежки и нееластични. Точно като измъчен персонаж, изскочил от лигава драматична новела, си нямах и представа къде да се дяна. Не ми се стоеше у Катрин, респективно вкъщи, не ми се стоеше и навън; исках да избягам някъде далече от тук, но където и да идех, всичко щеше да е едно и също. Нещата нямаше да се подобрят - нито Айя щеше да се съживи, нито Брук щеше да умре, нито Ренесме щеше да ме вземе насериозно като нейн баща... нито пък аз щях да намеря покой, не. Това би било много тъп развой на нещата.

Когато има възможност да страдаш, спокойно, все ще се намери кой да ти строши розовите очила. Вселената не обича да играе честни и предивидими игрички. Дава ти малко надежда точно в най-тъмните мигове, светлина в тунела, за която да се вкопчиш като удавник за сламка и на една усмивка разтояние от мисълта „Ето, всичко се оправи, лошото вече мина“, замахва с могъщата си лапа и те стоварва обратно на земята. Закопава те, толкова дълбоко, че когато погледнеш нагоре, виждаш дъното.

Горе-долу такова беше положението тук. Сега.
С ръце в джобовете, спуснал зрителен перпендикуляр надолу към обувките си, сякаш те бяха по-достойна за съзерцание гледка от почти безлюдните улици, крачех без да се замислям особено къде отивах. Не беше толкова важно, за да се тормозя да измислям място, където да се локализирам и да потъна в лигави изводи за развилата се ситуация. Мразех елемента на драмата, преследващ ме през целия ми съзнателен живот, доколкото той можеше да бъде дефиниран като живот, а не просто съществуване, но всеки си има своя екцистенциална помия, която е плътно с него като сянка без значение колко много се опитва да се отърве от това чудо – то не признава отричане, не признава молби, опити за покушение. Не. Никога нищо не може да е прекрасно; ако е прекрасно, значи нещо не е както трябва и трябва да си отвориш очите.

Увлечен в тези мисли, сблъсъкът с някакъв неиндетифициран предмет ми дойде повече от шокиращо и ме принуди да вдигна поглед от върховете на подгизналите ми обувки и да разхвърлям дъждовни капки навсякъде. Предметът за мое учудване се оказа одушевен, момиче, гледащо ме объркано. Трябваха ми няколко секунди да разкарам изненадата и още два пъти по толкова, за да уловя мисълта, изплъзваща ми се през цялото това време, а именно – пред мен стоеше хибрид. И при все това не можех да определя точно биологичния й вид, а да влизам в Сумрака не желаех, защото не си струваше.

- Извинявай, не те видях – изръсих машинално, изтърквайки водата от лицето си с един почти вторичен жест на пълна незаинтересованост. Просто капките, заседнали между миглите, ми пречеха, а сега, когато новата порция вода атакува кожата на лицето ми, имах време да погледна момичето право в очите преди отново да се наложи да прокарам ръка през тях. – Нали не съм те контузил? Понякога изобщо не гледам къде ходя.