Magnolia Plantation

Съдба, късмет... или и двете?

Огърлицата не люшкаше на врата ми, докато, разгърдил се точно в стила на един бохем, аз се промъквах между гостите с чаша в ръка и широка усмивка на лице.

- Хей, Джон, как си? - спрях се за момент до един вампир, преметнал ръце през раменете на две ярко нагримирани и облечени в крещящо червено жени, които явно бяха проститутки. Пияни проститутки, отгоре на всичко.

- Повече от идеално - ухили се вампирът, оголвайки зъбите си.

Засмях се, прочитайки намеренията му в тази зла усмивчица, и продължих нататък. Боже (в който не съм сигурен дали вярвам), от кога не бях правил свястно събиране като това? От кога всички не бяхме пили до зори, напълно загърбвайки външния свят и проблемите си?... Явно от доста отдавна, тъй като дори аз не помнех.... Но това нямаше никакво значение днес. Нито утре. Нито вдругиден. Нито в близката безкрайност, защото имах тази огърлица, с която буквално можех да пратя дявола по дяволите и да изпепеля дори континента, ако поисках.

Не ме интересуваше дали принадлежеше на някой (всъщност, изобщо не се бях замислял за това), а тя може би си имаше собственик, защото я намерих в една градина. Беше паднала на място, където от пръв поглед не можеш да идиш дали има нещо сред разстенията, но, застанал съвсем случайно под правилния ъгъл, вниманието ми бе привлечено от отразяващото се в някаква повърхност слънце. И когато се наклоних да проверя в какво се отразява слънцето, установих, че беше някаква огърлица. Помислих си, че някоя дама я бе изгубила тук по време на любовна авантюра, но след като прочетох древните надписи по бижуто, се отказах от тази теория.

Пишеше точно това, което не би трябвало да пише на предмет, който можеш "случайно" да изгубиш на улицата. Пишеше, че със силата на тази огърлица можеш да направиш всичко. И под всичко се имаше предвид... всичко.

Разбира се, аз не съм лековерен. Проверих я. Поисках в момента покрай мен да мине синеоко момиче с руса коса, пристегната във висока прическа и със зеленя лятна рокля, и да ми се усмихне. Дори не бях довършил мисълта си, когато срещу мен се зададе точно такова момиче, като абсолютно копие на представите ми... до най-малкия детайл!...

Явно днес ми бе щастливия ден. Не трябваше да правя никакви подготовки за събирането в плантацията - просто си пожелах луда сбирка, с много пиене и музика... и воала! Трябваше само да се прибера и да се присъединя към всички онези щастливо търкялящи се в прахта хора, които се бяха натъпкали в "Магнолия". Край, вече няма да ме преследва нито Раят, нито Адът... Шях да съм свободен да правя каквото си поискам, както си поискам и когато си поискам. Щях да съм свободен да бъда Бог!...

Отпивайки от виното в кристалната чаша, аз се изкачих до втория етаж на плантацията и се заключих в кабинета си, докато долу веселбата кипеше. Отворих високите френски прозорци, които започваха почти от земята, и излязох на балкона, за да се полюбувам малко на луната и на нощта като цяло, преди да се върна долу. Но... беше намаляваща луна. В този миг си пожелах да е пълнолуние. И луната изгря кръгла и бледа на небосклона.

Усмихнах се.

Обърнах се, леко изненадан, и се взрях в натрапника. Но изненадата ми се изпари в момента, в който видях кой беше, и само извъртях раздразнено очи, отпивайки от виното. Огърлицата още висеше на гърдите ми и определено имах намерение да си остане там.

- Нали знаеш, че такива играчки не бива да се губят? - отвърнах й със същия тон.

Не, нямаше шанс да й я дам. За нищо на света. Това беше сякаш затворникът да даде новопридобития ключ за килията си на надзирателя, само защото му принадлежеше... по закон. Не. Да не я е била изгубила. И не ме интересуваше, че е един от греховете (защо от всичките седем такива, точно тя трябваше да бъде вечното ми проклятие?), както и че можеше да ме смаже като хлебарка, макар че аз бях създаден от същият този разум, който бе създал и нея... Топката беше в ръцете на Гняв, но аз имах иглата.

Буум.

- Поне се радвай, че я намерих аз, а не някой глупак, който мечтае да сдъвка света. - казах й. Стоях спокоен на прага на балкона, между дългите пердета, сложил несъпричастно едната си ръка в джоба на панталоните си и държащ кристалната чаша с вино в другата. Взирах се привидно апатично в Брук, но в очите мис е четеше твърдото минамерение да не се давам лесно.

Миличък? Миличък?...

Присвих очи като котка, дебнеща своята плячка, и на лицето ми се изписа една презрителна усмивка.

- Аз съм всичко друго, но не и миличък... - казах и отпих от виното си, оставяйки чашата върху бюрото, върху което бяха разхвърляни милион документи, касаещи плантацията. Заобиколих прекрасната мебел с резбовани орнаменти и седнах на стола, облягайки се наказад. Прудърпах към себе си най-близкия лист и плъзнах за момент поглед по редовете му, без всъщност да го чета. - Освен това, разбрах, че си я изгубила, щом се натресе тук без някой да те е канил. Познавам те. Това - хванах огърлицата и я люшнах пред погледа й - е важно за теб. Няма да се откажеш, докато не си го върнеш.

... Но и аз нямах намерение да се отказвам. Много добре знаех, че тя беше права. Не можех да се сравнявам с нея, но това не ми пречеше да опитам, нали?

- Опитът идва от грешките, мила - усмихнах се и я погледнах в очите. - Знаеш ли от колко отдавна не съм грешил?...

Ха. Това ако не е предупреждение...

- Не беше нужно да се хабиш - кимнах към чашата. Тонът ми беше хаплив. - В мазето имаме тонове вино, от най-хубавото.

Този номер и аз го можех. Ако се стремеше да покаже превъзходство... ами, проваляваше се. Защото аз не бях някой, който лесно се впечатлява и определено такива психологически игрички не минаваха при мен. Дори не знаех защо си правеше труда да идва тук и да ме увещава да й върна това, което (е било) беше нейно, при положение, че знаеше много добре, че аз нямаше да се откажа от тази придобивка.

- Постарай се малко повече. Изобщо не ме е страх - пресегнах се и взех чашата с виното си. - Ако искаш предизвикай нов ледников период, но няма да ти дам огърлицата. Защото ако наистина предизвикаш нов ледников период - усмихнах се -, аз ще бъда най-защитеното копеле на тази земя. Така че си спести усилията.

Не й отговорих с нищо. А и какво можех да кажа? Че няма да й дам огърлицата? Та Гняв вече знаеше това, щеше да е напълно безмислено да повтарям едно и също нещо отново и отново. Беше абсолютна загуба на време.

Стоях и се взирах в жената, изучавайки чертите на лицето й, извивките на тялото й, котешките й очи... И отново в главата ми изплува въпросът защо, по дяволите, от всичките седем гряха точно тя трябваше да бъде съществото, стоящо ъгъла, когато нещо около живота ми се сбърка... Защо? Някой ме беше проклел ли или така е писано да стане? Или пък съм разгневил шефа горе?... Колкото и да се чудех, нямаше да получа отговорите, от които се нуждаех. Защото може би трябваше да питам, а?

Бях казал на Гняв повече от ясно, че огърлицата оставаше у мен. И изобщо нямах никакво намерение да обяснявам защо. Нека си мислеше, че се инатя, това щеше да е точка за мен. Положението ми никак, ама никак не беше розово, и когато Съдбата ми изпращаше помощ (още едно доказателство, че Съдбата имаше леко откачено чувство за хумор), не мисля, че е много разумно да я отхвърлям. Щях да направя всичко възможно, за да накарам Рая и Ада да ме оставят да дишам на спокойствие. Това, че представлявах опасност за интересите им определено не означаваше, че трябва да умра.

Не и в този век.

Държейки чашата си в ръка, се изправих и с бавни крачки, апатично бръкнал с ръка в джоба, отидох до жената и се спрях точно пред нея. Усещах погледа й върху себе си, но това не ме смущаваше ни най-малко. Не ми пукаше какво иска или мисли тя, още по-малко за мен. Наклоних се и се облегнах на двете странични облегалки на канапето. Лицето ми беше на сантиметри от това на Брук. Усмихнах се, преди тихичко да кажа:

- Дай всичко от себе си.

След това се изправих и пресуших глътката вино, която беше останала на дъното на чашата.

Полетях като камъче, хвърлено към езерото, и се стоварих тежко върху острещната стена, нанасяйки непростими щети, на които междувпрочем изобщо не обърнах нужното им внимание. Засмях се силно и скочих без усилия на крака, сякаш нищо не се беше случило.

- Само толкова ли? - погледнах към Брук. - Моля ти се, изглагаш се.

... Макар и това едва сега да започваше. Битката те първа започваше. Гняв винаги щеше да бъде трънчето в моите очи, а аз - трънчето в нейните. Може би щяхме да сме така завинаги, докато единия от нас не умре. Ти знаеш прекрасно кой може най-лесно да умре, и въпреки това продължаваш., обади се тънко гласче в главата ми, но аз го игнорирах. Много ясно, че знаех. И, както се изразих по-рано - топката бе в ръцете на Грях, но аз имах иглата.

Брук имаше властта, но аз имах нейната огърлица.

Усмихнах се бодро и разтърках ръце. Не одобрявах използването на свръхсили в случаите, в които използването на обикновени щеше да е къде-къде по-забавно, но... аз бях експериментатор. Не можех да се сдържа да не изпробвам отново новата си играчка и то не върху който и да е, а върху самата й създателка. Беше някак си иронично...

- Знаеш ли... - започнах аз и се смръщих замислено. - На една дама като теб не й отива да пие евтин алкохол. Защо не пробваш едно бургундско вино от 1705 година, когато онзи безразсъден ангел предизвика земетресение в Нова Англия?

Още не бях сложих въпросителния знак на изречението си и Брук започна да се дави във въпросният алкохол. Беше удивително как от устните на жената бълваше бургундско вино, червено като кръв и с прекрасен аромат.

Добре. Това беше гадно. Не, това беше отвратително...!

Можех само да предполагам какво удоволствие бе за Брук да мъчи едно такова миловидно същество като мен. Безсмъртно същество, което можеше да преследва и измъчва в продължение на хилядолетия, всеки век, всяка година, всеки ден, по всяко време, навсякъде... Колко удобно, наистина, да имаш кошче за нерви, което няма да умре, ако не го убиеш... Но дори и това става трудно, защото ние девите бяхме корави копелета. Полу-богове, полу-ангели (не някакви хибриди, а напълно чистокръвни същества), ние можехме почти всичко.

А когато имахме и мощен магически предмет на наша страна... Е, в такъв случай срещу смъртен грях имаше равно разпределение на силите.

Брук престана с гадния номе със цепенето на черепа и вниманието й се фокусира върху огърлицата й, която още висеше на врата ми. И която щеше да продължава да виси там до момента, в който ще умра (Кхъм..., независимо кога щеше да настъпи той). Никога, ама никога през живота си не съм спирал да се боря със всичко и всички, нямаше да се предам и сега. Един смъртен грях не можеше да ме сломи.

Когато ръката й беше на сантиметри от огърлицата, аз направих нещото, което подчертаваше факта, че човешкият свят все пак бе оказал някакво влияние върху мен. Вдигнах крак и го стоварих върху гърдите на жената, запращайки я на няколко метра разстояние от мен за време, достатъчно да се изправя на крака. Докоснах с пръст челото си, избърсвайки червената кръв, която бе останала по кожата ми, след като цепнатината бе зараснала.

Смръщих се.

- Започваш да ми лазиш по нервите - казах й. - Престани с номерцата, казах ти, че няма да ти я дам. Огърлицата ми трябва - направих кратка пауза и повдигнах вежди. - И понеже те познавам достатъчно добре, знам, че няма да спреш. Затова аз ще те спря.

Дали нямаше да стане интересно, ако впрегнех собствените си способности със способностите на огърлицата?... Беше ми нужна само една мисъл, неизречена на глас, за да лиша Брук от очите й. Знам, ставах брутален, но тя си го заслужаваше. Очите й просто зарастнаха, сякаш бяха две отворени рани на лицето й; изчезнаха, сякаш никога не са съществували.

Макар, че щеше да е къде къде по-лесно да използвам един друг стар трик (щях да го използвам, но по-късно), просто исках да се позабавлявам малко със смъртния грях.

- Седни - казах й и в момента, в който го изрекох, близкото канапе изскърца по пода и застана точно зад жената, а тя се стовари на него. - И няма да мърдаш. Изобщо. Няма дори да говориш, само ще слушаш. И не се опитвай да използваш силите си, защото ще стане по-зле.

Щях да се постарая да стане.

Материализирах си една бутилка вино и отпих направо от нея.

Зла. Подла. Кучка.

Но тя вече си го знаеше това.

Не усещах болка. Не наистина... Усещах как плътта ми се раздира, усещах кола във сърцето ми, усещах натрошените на милиони парченца счупени прозорци. Дори мисля, че бях порязал ръката си под китката, но нямах време да се убедя. А и не исках, защото не ми пукаше. Мислеше си, че щеше да ме сплаши ли? В такъв случай беше в голяма грешка. Защото ме беше страх от нея толкова, колкото ме бе страх от някое пухкаво пуделче. Трябваше още доста да се постарае, за да успее да ме сплаши. Или обиди, най-малкото.

Скочих на крака, а колът стърчеше от гърдите ми и шареше из въздуха. Чух как парченцата стъкло изтрополиха на пода, падайки от косата, раменете, цялото ми тяло. Обхванах кола със посинелите си, студени пръсти, и го изтръгнах от себе си, запращайки го с един замах към Брук. Попадна точно там, където трябваше. Право в сърцето й... ако изобщо имаше такова. В което се съмнявах.

- Да - казах и започнах да повдигам температурата на тялото си, размразявайки студените си крайници. - Запазил съм сърцето си за момента, в който ще те убия - усмихнах се чаровно. - Надявам се да отговориш на чувствата ми. В противен случай ще си прережа вените с хартия.

Махнах с ръка и Брук полетя нагоре, залепяйки гръб за тавана.

- Бъди послушно момиче и не мърдай - заповядах й и си придърпах стола, сядайки на него. - Знаеш ли къде ти е грешката?... Подценяваш врага. Никога не подценявай врага. Това е най-големия подарък, който можеш да му дадеш. И за да ти докажа колко съм прав, дори и седнал на стол... ти ще се превърнеш в човек.

Трябваше само да размърдам показалец и в момента, в който кола излезе от тялото на Брук, тя се превърна в човек, точно както казах. Просто човек, наистина, наистина гневен човек. Цялото й свръхестествено естество беше изсмукано от нея и ако не бях излекувал раната в гърдите й, щеше да умре. Но аз, естествено, не бих позволил това да се случи, тъй като ми се искаше да я измъчвам... А аз определено щях да го направя, защото без способностите си, Гняв бе никоя... Хм, тази огърлица бе наистина силна. Подсмихнах се.

- Вие греховете не сте нищо друго освен човешки инстинкти - продължих. - Похот, гняв, завист... горделивост... Всички сте толкова прозрачни, толкова човешки - усмихнах се. - Затова и не е трудно да станете просто хора, роби на греховете. О, и само за протокола - не се хаби, няма как да се превърнеш обратно в това, което си била, докато аз не пожелая. Сега нямаш никакви способности. Сега си слаба. - направих кратка пауза и отново се заиграх с огърлицата на врата ми. - Знаеш ли, двамата с огърлицата ти сме страхотен екип.

Теория №1: Явно превръщайки я в човек, неволно бях спретнал нещо като екзорсизъм против смъртни грехове, и бях изгонил Гняв от тялото на това бедно момиче. И то, както и да й бе името (предполагам, че беше Брук, но не можех да съм сигурен), казваше истината. Макар и малко объркано обяснение, но го разбрах и вярвах, че грехът е изчезнал, оставяйки играчката си.

Теория №2: Ще убия тази лъжлива кучка. Добре играеше, но не можеше да ме заблуди. Не и след всичките тези векове, след всичко, което се бе случило, вече не. Актьорската й игра не струваше и виждах през нея като през стъклен прозорец. Всичко прозираше. Нека се прави на невинна жертва, не можеше да ме впечатли. Така или иначе щеше да умре.

Стоях и се взирах в Брук с присвити, подозрителни очи. Да й вярвам или не... Това бе въпроса. А отговора се мъдреше някъде зад черепната кост, обвиваща мозъка на това... нещо пред мен, което твърдеше, че вече не е Гняв. Хм... Защо ли не му вярвах?

За щастие, имаше начин да проверя. Очите ми леко пробляснаха, давайки знак, че влизам в Сумрака. Там поне нямаше тайни и можех да видя истинската същност на всичко заобикалящо ме – от обикновени предмети до хората наоколо. Мебелите се превръщаха в орехови дръвчета за секунди, след това отново възвръщаха формата си. Стъклата около счупените прозорци ги нямаше, а на тяхно място зееха огромни, празни правоъгълници, разкриващи света отвън. Можех да прозра цялата и единствена истина.

А тя беше... Че Брук бе човек. Сумракът отрази белезите от пребиваването на Гняв в това тяло, но нямаше нищо друго. Най-обикновено, объркано момиче, което ме караше да се доверя на първата си теория и да си отдъхна за момент, притваряйки очи. Излязох от Сумрака и всичко отново придоби цветове и се обви в лъжливата си обвивка от реалност.

Но, все пак, си имах едно наум. Подозрителността ми още не се бе изпарила напълно и бях нащрек, готов за нови изненади от страна на Гняв. Приближих се към Брук и поставих приятелски ръка на рамото й.

- Вярвам ти... както и да се казваш там – махнах с ръка. След това вдигнах поглед и се взрях право в очите на момичето. - Ще намери начин отново да се всели в теб, сигурен съм – казах, по-скоро като предупреждение, отколкото като траурна новина. – Трябва да го спрем, преди дори да се е замислило по въпроса.

Огледах се наоколо, сякаш търсех Гняв с очи, но знаех, че нямаше да мога да я открия така лесно. Това не бе детска игра, нито беше „Отгатнете думата”. Щях да направя всичко възможно, за да попреча на това древно копеле отново да се всели в бедното момиче.

Но не направих нищо. Само погледнах момичето и й смигнах окуражително, изчезвайки от къщата за миг.